Моето Призвание

Удивително е как се борим за принадлежност и в същото време правим невъзможното, за да бъдем разединени. Намираме хиляди поводи да издигнем различността и да се вплетем в неспособността си да намерим път един към друг.

Защо е толкова трудно да погледнем към красотата, която всеки човек излъчва? Нима тя не е онази Божествена искрица, която изпълва и нашето собствено сърце?

Толкова е лесно да поставим етикет – лош, добър, глупав или умен. Как е възможно да бъдем само това, когато в нас е приютена цялата Вселена?

Ние имаме от всичко – по много или по малко – в зависимост от фокуса на собствения ни мироглед.

Дълго време поставях етикети на себе си, на околните, на света около мен и на живота. Движех се между „трябва“ и „нямам избор“. Чертаех коловози там, където имаше непробивни скали.

Никога не съм се отказвала. Знаех, че мога. И това „мога“ често ме водеше до парализа.

Откакто се помня вярвам, че за мен няма невъзможни неща. Мога да вляза в хиляди образи, да вложа времето си в хиляди активности – да създавам, да руша, да творя…

Аз просто мога.

И в цялото това изобилие често губех идентичност.
Къде да вложа времето си?
Какво да правя с него?
Кое е най-ценното в този момент?

Как да избера между моето „искам“ и „трябва“, което ме обвързва със света около мен?

Понякога излизах с лекота от този обръч на невъзможността. Друг път се лутах дълго в него.

Познато ли ви е?

Ако можех да преброя колко пъти съм чувала хора да казват, че не знаят какво е тяхното призвание, сигурно щях да измисля ново число.

Вечно търсим смисъл да сме тук и да ни има.
Цел.
Задача.
Мисия.

Някой да ни каже:
„Ти си тук, за да…“

Е, няма кой да ни каже това.
А и дори да ни го каже, е безсмислено да го слушаме.

Отговорът на този въпрос го знаем само ние.

Всичко, което чуваме отвън, е отклик на пробудената ни душа. Тя се опитва да ни проговори, но често бива заглушавана от доводите на ума:

„Не му е времето.“
„Няма как да стане.“
„Може би по-късно.“
„Ако беше по-рано…“

Колко често използваме тези фрази, за да убедим себе си в полезността на бездействието и отлагането?

Отговорът на въпроса „Какво е нашето призвание?“ стои зад тях.

Пътят до него минава през портите на личния ни страх. За да преминем, е необходимо да погледнем към непознатото и да скочим в морето на собственото си съзнание.

Когато приемем, че за нас няма невъзможни неща, започваме да разбираме нещо много просто:

има едно единствено нещо, в което чувстваме лекота.

То не става на сила.
Не е съпроводено с „трябва“.

То носи радост на душата ни.
Правим го просто защото е част от нас – така, както дишането е част от организма, поддържащ живота в него.

Написах „Няколко стъпки напред“, водена от желанието да осветя някои от най-честите парализи, които спъват развитието ни.

Първата от тях е въпросът:
„Какво е моето призвание?“

Минавайки през него, се научаваме да приемаме себе си и околните. Непознатото вече не ни плаши – става понятно, дори приятно.

Започваме да разбираме света и преставаме да се състезаваме с него. Вместо това започваме просто да допринасяме – той да стане едно по-уютно място за всички нас.

Ако темата за собственото Ви призвание докосва нещо дълбоко във Вас, Ви каня да се присъедините към онлайн среща на тема „Моето призвание“.

В това пространство ще погледнем към въпросите, които често избягваме, но които носят ключа към вътрешната ни посока.

За да получите линк за достъп, е необходимо да заявите своето участие на: office@moetoslovo.com, (0878542601) или попълнете контактната форма тук.