Моето Призвание

Удивително е как се борим за принадлежност и в същото време правим невъзможното да бъдем разединени. Намираме хиляди поводи да издигнем различността и да се вплетем в неспособността си да намерим път един към друг. Защо е толкова трудно да погледнем към красотата, която всеки човек излъчва? Нима тя не е тази Божествена искрица, която изпълва и нашето собствено сърце? Толкова е лесно да поставим етикет – лош, добър, глупав или умен. Как е възможно да бъдем само това, като в нас е приютена цялата вселена? Ние имаме от всичко по много или по малко в зависимост от фокуса на собствения ни мироглед. Дълго време поставях етикети на себе си, на околните, на света около мен и на живота. Движех се между „трябва“ и „нямам избор“. Чертаех коловози там, където имаше непробивни скали. Никога не съм се отказвала. Аз знаех, че мога и това „мога“ често ме водеше до парализа. Откакто се помня, вярвам, че за мен няма невъзможни неща. Мога да вляза в хиляди образи, мога да вложа времето си в хиляди активности, да създавам, да руша, да творя… Аз просто мога. И в цялото това изобилие често губех идентичност. Къде да вложа времето си? Какво да правя с него? Кое е най-ценното в момента? Как да избера между моето „искам“ и „трябва“, което ме обвързваше със света около мен. Понякога излизах с лекота от този обръч на невъзможността, друг път се лутах дълго в него. Познато ли ви е? Ако можех да преброя колко пъти съм чувала хора да казват, че не знаят какво е тяхното призвание, сигурно щях да измисля ново число. Вечно търсим смисъл да сме тук и да ни има. Цел, задача, мисия. Някой да ни каже: Ти си тук, за да… Е, няма кой да ни каже това. И да ни го каже е безсмислено да го слушаме. Отговорът на този въпрос го знаем само ние. Всичко, което чуваме отвън е отклик на пробудената ни душа. Тя се опитва да ни проговори и често е заглушавана от доводите на ума ни: Не му е времето. Няма как да стане. Може би по-късно. Ако беше по-рано и т.н. Колко често използваме тези фрази, за да убедим себе си в полезността на бездействието и отлагането. Отговорът на въпроса „Какво е нашето призвание?“ стои зад тях. Пътят до него минава през портите на личния ни страх. За да преминем е необходимо да погледнем към непознатото и да скочим в морето на собственото си съзнание. Когато приемем, че за нас няма невъзможни неща, разбираме, че има едно единствено нещо, в което чувстваме лекота. То не става на сила, не е съпроводено с „трябва“. То носи радост на душата ни и го правим просто защото е част от нас, както дишането е част от организма ни, поддържащ живота в него. Написах „Няколко стъпки напред“, водена от желанието да осветя едни от най-честите парализи, спъващи развитието ни. Първата от тях е: Какво е моето призвание? Минавайки през нея се научаваме да приемаме себе си и околните. Непознатото вече не ни плаши, става понятно, дори приятно. Разбираме света и вече не се състезаваме с него, а само допринасяме да стане едно по-уютно място за всички нас. В случай че темата за собственото Ви призвание е актуална за Вас, Ви каня да се включите в  онлайн сбирка на тема „Моето призвание“, която ще се състои на 06.12.2023г. от 19.00ч. За да получите линк за достъп е необходимо да заявите своето участие, като попълнете контактна форма тук.